Споделено от родител: Активното слушане помага на детето да разбере какво преживява

Моят син с много голяма точност успяваше да назове чувствата си относно детската градина. Казваше: „Мамо, ще ми липсваш“, или „Мамо, толкова съм тъжен“, или „Мамо, просто ми е скучно там, нямам приятели, у дома ми е интересно и се забавлявам, а в детската градина трябва да правя каквото ми казват“. С активно слушане успявах да разбера и какво се е случвало през деня и как се е чувствало детето, без да изглежда сякаш го разпитвам или ръчкам. В моментите, в които той не желаеше да говори, не настоявах, исках да вървя с неговото темпо и да не го притискам. Сутрин, когато плачеше в първите дни, го прегръщах и казвах: „Виждам колко ти е мъчно и страдаш, че отиваш на детска градина – там мама я няма и ти липсва“. Той потвърждаваше това, след което аз продължавах: „Мама също е много тъжна, че няма да си до мен“. Така и двамата бяхме наясно с чувствата на другия и имахме възможност да помислим за тях и да ги преживеем.

Наистина вярвах, че детето ми е способно да мине през приспособяването в детската градина с помощта на активното слушане много по-лесно и бързо. Всеки ден отделях няколко минути сутрин, за да му покажа, че ме е грижа как се чувства и да му помогна сам да намери решение на проблема си. Всеки ден виждах как детето става все по-спокойно и уверено и се приспособява учудващо бързо. След първата седмица се разболя и аз очаквах, че всичко ще започне отначало. Изненадах се, когато още на третия ден той влезе в групата си сам, без да пророни дори и една сълзица. Продължаваше да е тъжен и да скърби от раздялата, но вече знаеше, че това отминава бързо и отстъпва място на любопитството и детския ентусиазъм от откривателството. Най-важното, знаеше, че мама го подкрепя и да разбира как се чувства и това му даваше усещането за сигурност, от което имаше нужда, за да се приспособи в новата среда.

Иска ми се да можеше в нашите детски градини да ни бъде позволено да оставаме с децата си в периода на адаптация, за да става той плавно и без да се нараняват чувствата на децата. Иска ми се да можеше хората, на които поверяваме децата си там, да имат по-малко, за които отговарят и да бъдат по-адекватни и да отвръщат на детския плач с емаптия и разбиране. Иска ми се толкова много неща да се променят в системата… Надявам се това да се случи. А дотогава това, което мога да правя за децата си, е да им помагам да се справят по най-добрия възможен начин за тях – като им дам възможност да го направят сами.